Български фонд за жените (БФЖ) е единствената фондация в България, която подкрепя експертно и финансово местни граждански организации, работещи за постигане на реална равнопоставеност на половете във всички сфери на живота, за овластяване на момичета и жени на местно ниво, за преодоляване на стереотипите, дискриминацията и насилието, основани на пола. Мисията на БФЖ е да спомогне изграждането на едно толерантно общество, в което никой не е жертва на насилие или дискриминация, в което всички хора са равнопоставени и свободни да бъдат и да изразяват себе си. Общество, в което реплика като „един шамар не е насилие“ би била скандална. Днес ви срещаме с Надежда Дерменджиева, председателка на Фонда, за да поговорим за начините, по които тези пожелателни ценности могат да се превърнат в реалност и в България.
Защо решихте да подкрепите София прайд? В работата на Фонда заложена ли е като приоритет подкрепа към жени от ЛГБТИ общността?
БФЖ подкрепя организации, работещи за правата на абсолютно всички групи жени – от ЛБТ жени, през жени от малцинства и бежанки, до самотни майки, жертви на насилие, жени с увреждания и т.н. Категорично не бихме могли да си позволим да изключим от работата си някоя група жени, особено когато е уязвима общност. Редица изследвания показват все по-тясната връзка между сексизма и хомофобията, която лежи в патриархалната култура, а именно – т.нар. „токсична мъжественост“. Всички онези стереотипи, свързани с образа на „истинския мъж“ – агресивния мачо. Затова, важно е да сме заедно в борбата за постигане на равнопоставеност и толерантно общество.
БФЖ подкрепя София Прайд от 2012 година и се гордеем с този факт. Около цялата истерия с Истанбулската конвенция и фалшивата новина за „третия пол“, представители на разни религиозни групи се опитаха да ни уязвят заради тази подкрепа, обвинявайки ни, че прокарваме „джендър идеология“. Беше толкова абсурдно обвинение, че вероятно дори не го възпроизвеждам правилно, но много се чудихме тогава дали да отговаряме публично и накрая решихме, че не изпитваме нужда да се оправдаваме за нещо, с което, пак казвам, се гордеем. Именно затова ще продължим да подкрепяме София Прайд докато можем.
В България борбата за ЛГБТИ права е доста по-систематична и видима от тази за правата на жените. Правата на жените като че ли остават в сферата на експертността, докато реалните жени преобладаващо се идентифицират с други свои стереотипни функции — на майки, домакини и пр. Няма масови протести примерно за трудови права на жените, против дискриминация, против насилие. Какво мислите по темата?
Борбата на ЛГБТИ хората със сигурност е по-видима от тази за правата на жените, но по мои наблюдения – не толкова систематична. За правата на жените и за постигане на равнопоставеност на половете се борят редица от организации още от 90-те години и то на много нива. Имат и не малко победи, най-голямата от които за мен е приемането на Закон за защита от домашно насилие. Защо тази борба обаче, не е толкова видима е въпрос, по който може да се дебатира цяла седмица. Бих казала, че има три причини: 1) липса на достатъчно финансов и съответно, организационен, ресурс, за организиране на големи и видими кампании, 2) подход „отгоре-надолу“, но не и подход „отдолу-нагоре“ и 3) age gap или голяма възрастова разлика в сегашното и миналото поколение активистки, заради която има и една пропаст в използването на различни похвати в борбата за права.
Относно втората част на въпроса – за видимостта на проблемите на жените и протестите. Първо, у нас битува едно погрешно схващане, че равнопоставеност на половете е постигната. Имаше едно изследване на Евробарометър, което казваше, ако не се лъжа, че 60% от българите вярват, че жените и мъжете са равнопоставени. Скандалното беше, че същото изследване казваше, че за 80% от сънародниците ни най-важната роля на жената е майката-домакиня. Тоест, изначално темата тръгва от една заблуда и от един здраво вкоренен стереотип за ролята на жените в обществото ни (подчертавам, че изборът на жените, които са майки и домакини, не трябва да бъде стигматизиран, а уважаван от феминисткото движение, но стига наистина да е осъзнат избор и всички други възможности пред тези жени да са били налице).
Второ, живеем в дълбоко патриархална култура, която абсолютно е нормализирала сексизма и мизогинията на всички нива. Като се тръгне от възпитанието на децата и репликата „не плачи, ти да не си момиче“, мине се през езика ни, в който да се каже мениджърка звучи смешно, но чистачка – не и в който смелостта е мъжество, но ако те е страх, си „женчо“, и се стигне до разликата в заплащането, феминизацията на бедността и до домашното насилие. Всички тези проблеми, тази брутална дискриминация спрямо жените, са нормални за нашето общество. Домашното насилие не е престъпление, то е личен проблем. Един шамар е израз на любов. Убита жена вече не е новина. Но една убита жена на всеки две седмици е истински фемицид. Проблем, за който говорим като за някакъв вирус – „всяка трета жена е жертва на домашно насилие“. Значи ли това, че всеки трети мъж е насилник? Значи ли, че съжителстваме с армия от насилници? Това е жестоката истина, хората предпочитат да не говорят по тези теми и да се идентифицират с насилниците, защото никой не иска да признае, че е жертва. Защото това означава дълга борба. Затова, според мен, нямаше и хиляди хора на протестите в подкрепа на Истанбулската конвенция.
Защо, според вас, ЛГБТИ хора, включително и мъже, активно участват в протести за правата на жените? Предполагам, че защото са осъзнали, че за да постигнем както равнопоставеност за жените, така и за ЛГБТИ общността, трябва да се справим с патриархалната ни култура, която внушава на „истинските“ мъже да са агресивни, а на „истинските“ жени да са подчинени на тези „истински“ мъже.
Изследване на ценностните нагласи на българите през 2017 г. показа силно консервативно отношение към еднополовите бракове (над 75% от анкетираните са против), както и спрямо възможността хора от един пол да осиновяват деца. На какво според вас се дължат тези консервативни възгледи?
На патриархалната култура, доста добре пазена напоследък от религиозни и националистически групи. И до ден-днешен не мога да си обясня с какво лично на мен може да ми попречи един еднополов брак. Нямам обяснение. Но наблюдавам, че обществото ни е негативно настроено не само към еднополовите бракове, но според мен и към млади семейства, които нямат брак, към развода, към жени, които са направили съзнателен избор да нямат деца и т.н. И това в 21 век, когато светът говори за изкуствен интелект и изкуствени утроби, за липса на граници, за важността на човешката личност.
Как ще продължи борбата за ратифицирането на Истанбулската конвенция? Дебатът като че ли замря, протестите и обществения натиск към институциите не дадоха резултат. Какво можем да предприемем като следваща стъпка на активизъм?
Борбата за ратифицирането на Истанбулската конвенция продължава, просто вече се води на други нива. За мен има два изхода – 1) оптимистичен – становище на Конституционния съд, което най-после ясно казва, че конвенцията на противоречи на конституцията, край на фалшивите новини за „трети пол“ и „джендър идеология“, последваща ратификация на документа, промени в българското законодателство и най-после, целенасочени усилия и мерки за изкореняване на насилието над жени; 2) песимистичен – Конституционният съд се произнася не в полза на конвенцията, което дава допълнителни сила и тласък на религиозните групи, които в момента са против конвенцията, а следващата им стъпка – предизвикване на забрана на абортите. Тези процеси вече текат в Полша, в Словакия, в Хърватска, дори в Молдова. Позитивният изход от песимистичния сценарий е, че така както изборът на Тръмп за президент мобилизира феминисткото движение в Америка и по света, така е възможно опитът за забрана на абортите в България най-после да “събуди” жените и да бъде направен един доста голям скок, свързан с постигането на равнопоставеност на половете. Със сигурност, очакват ни колкото интересни, толкова и тежки времена.